ЖП истории, част вагонна

 

ЖП истории, част вагонна

,,КРАЯТ Е БЛИЗО! ЖП-то Е САМО НАЧАЛОТО“

Разказ #1 от поредицата ,,ЖП истории“

Началният коловоз на Централна гара София винаги изглеждаше така, сякаш е проектиран да поглъща надеждата на пътниците още преди да са се качили, че пък понякога, може още преди да са се родили. Бетонът беше пропит с десетилетна влага, а вятърът, който се гонеше под козирката, носеше мирис на прегоряло масло и евтино шварц кафе от близките лафки. Стефан затегна ремъците на раницата си и впери поглед в електронното табло. Цифрите трептяха нервно, сякаш самите те не вярваха на това, което изписват.

- Отново петнадесет минути - измърмори той под носа си. Това „петнадесет“ в речника на БДЖ беше променлива величина, която често клонеше към час и половина, че пък и към гробищният парк.

Когато най-после влакът изпълзя от завой на коловоза, той приличаше на уморено металено влечуго, оцелял след тежка битка с времето и липсата на бюджет за поддръжка. Вагоните бяха от онези най-старите  в цвят, който някога е бил червен, после май, че нещо подобно на мутирало кафяво от ръждата най- вероятно, после като е дошло новото хилядолетие нещо като арт картина от графити на Луи Българянски, но сега приличаше на избледняла тухла, украсена с абстрактни графити и потеци от ръжда. Стефан се приближи до вратата. Тя беше масивна, желязна, с дръжка, която изискваше или черен колан по карате, или чисто отчаяние, за да се помръдне. Той сграбчи лоста с две ръце, подпря се с десния крак в корпуса на вагона и напъна. Металът изскърца мъчително, сякаш влакът го молеше да го остави да почива в мир.

 - Хайде де, съкровище... - изпъшка Стефан.

 С рязко изтрещяване механизмът поддаде и вратата се разтвори, разкривайки тесния коридор с гумена пътека, която беше виждала по-добри дни вероятно по времето на Студената война. Вътре го посрещна „ароматът“, неподражаема смес от нафталин, хлорна вар и нещо, което подозрително приличаше на забравена преди три дни баничка със сирене, останалото по добре и да не ни минава през мисълта. Той тръгна по коридора, докато раницата му се удряше в стъклените врати на купетата, които все едно бяха омагьосани да се опитват да те пребият.

 Търсеше онова, което е най-малко поразено от времето. Вляво, в купе номер 4, седеше лелка с огромна плетена жилетка, която вече беше разстлала вестник върху масичката и белеше твърдо сварено яйце с хирургическа прецизност.

 - Свободно ли е? - попита Стефан, плъзвайки вратата на следващото купе. Там нямаше никого, освен праха, който танцуваше в лъчите на слънцето, пробиващо през силно зацапаното стъкло. Той влезе и седна на кафеникаво-червената кожена седалка. Тя издаде продължително, свистящо издишване, звукът на излизащия въздух от дунапрена, който не беше сменян от олимпиадата в Москва насам. Стефан протегна ръка към прозореца. Искаше само малко свеж въздух, преди да са потеглили. Хвана двете щипки, стисна ги и напъна нагоре. Нищо. Прозорецът стоеше непоколебим като паметник на културата. Той опита отново, този път с целия си гръден кош. Изведнъж стъклото поддаде, полетя нагоре с трясък, който едва не откъсна пръстите му, и веднага след това се свлече обратно надолу, оставяйки само три пръста разстояние.

 - Естествено - въздъхна той. - Български железници, а после дай евро и двайсет. Тук законите на физиката са само препоръчителни. В този момент по коридора се чу тежка, ритмична стъпка. Вратата на купето се плъзна с такава сила, че за малко да излезе от релсите си. На прага стоеше кондукторката , жена с обемна прическа, която беше преживяла поне три бутилки лак за коса, и поглед, който можеше да спре куршум в полет.

- Каааартиии и билетииии за проверкаааа! - извика тя, макар Стефан да седеше на половин метър от нея. Тя държеше перфоратора и скенера си като оръжие, а на гърдите ѝ гордо стоеше табелка, която беше толкова изтрита, че името ѝ беше просто загадка от съгласни букви .

- Добър ден - каза Стефан и започна да рови в джоба на якето си. - Влакът ще закъснее ли много? Кондукторката го погледна така, сякаш току-що я беше попитал за смисъла на живота на старогръцки. Тя бавно свали очилата си, които висяха на златна верижка, и го изпепели с поглед.

- Момче, ние не закъсняваме, ние просто даваме на пътниците повече време да се насладят на гледката. Подавай билета. Тя грабна хартийката, щракна с перфоратора, маркира със скенера така, че сякаш откъсваше парче от душата на билета, и му го върна с жест, който казваше- „Не ме занимавай с глупости“.

Стефан прибра билета си, който сега изглеждаше така, сякаш е преминал през мелница за фураж, и се опита да заеме възможно най-неутрална поза на седалката. Не беше минала и минута, когато коридорът отново се разтресе. Този път не беше стъпката на кондукторката, а нещо, което звучеше като приближаваща се лавина от найлонови пликове. Вратата на купето се разтвори с трясък, който накара стъклото да звънне в рамката си. На прага се появи баба Дона – жена, чиято възраст беше някъде между „преди Освобождението“ и „началото на социализма“. Тя не влезе просто в купето, тя го превзе тактически. В двете си ръце стискаше огромни карирани пазарски торби, от които стърчаха букети от праз лук и нещо, което подозрително приличаше на жива кокошка, увита в стар вестник.

 - Ох, майко мила, едвам се качих по тия стълби, те за великани ли са ги правели, за хора ли са ги правели... – нареди тя, докато стоварваше торбите точно върху краката на Стефан.

- Извинете, аз... – започна той, но баба Дона го сряза с поглед, който би накарал и най-смелия вълк да се разплаче. - Седи си, чедо, седи си. Млад си, имаш здрави кости, ще издържиш на малко багаж. Пък и то е домашно, не хапе. Е, кокошката може и да клъвне, ако ѝ доскучае, ама ти ще си траеш. Тя се стовари на седалката срещу него, а пружините изскърцаха толкова болезнено, че Стефан се зачуди дали няма да пропаднат директно върху релсите. Баба Дона извади една огромна плетена жилетка, въпреки че в купето вече започваше да става горещо като в пещ, нали все пак цяла зима се е пестяло парното за пролетта и лятото.

 - Ти накъде, момче? Училище, а? Много те гледат тия книги, много те мъчат. Яж сирене, сиренето е сила! – Тя започна да развързва един омазнен вързоп, от който се понесе аромат на солено, старо и нещо, което Стефан не можеше да назове, но веднага му се прииска да има противогаз.

 - Аз... благодаря, не съм гладен – промълви той, притискайки се в ъгъла.

- Ей, днешната младеж! Само на тия пусти телефони карате, затова сте такива жълти в лицата. Едно време какви влакове имаше... – Тя се прекръсти и започна да дъвче парче хляб със звук, който наподобяваше работата на бетонобъркачка. В този момент влакът изведнъж изпъшка. Отнякъде под пода се чу мощно „ПССССТ!“, последвано от серия метални удари, които разтърсиха цялото купе. Стефан полетя напред, главата му едва не се срещна с праза на баба Дона, а тя дори не трепна.

 - Спокойно, чедо, това е „междинна проверка“ на спирачките. Така казват, ама аз знам, че машинистът просто е видял някой познат край линията и е спрял да го поздрави. Влакът наистина спря. Настъпи онази специфична, гробна тишина, в която се чуваше само как кокошката в торбата се опитва да пробие вестника. Стефан погледна през трипръстовия процеп на прозореца. Бяха насред нищото. Единственото нещо, което се виждаше, беше една самотна топола и куче, което ги гледаше с искрено съжаление.

 - Ето го – измърмори Стефан. – Първият епизод на „ЖП истории“ започва с повреда в полето.

- Каква повреда, бе! – извика баба Дона, вадейки термос, който миришеше на вкиснат компот. – Това е почивка! Ти знаеш ли колко е трудно да караш такова желязо? Трябва му душа. А на БДЖ душата е малко стара, кашля често. Изведнъж вратата на купето се плъзна отново. Този път беше един чичка с каскет, който носеше толкова много медали на ревера си, че изглеждаше като ходещ музей.

 - Добър ден на групата! – извика той. – Има ли място за един почетен пенсионер от труда или да се качвам на покрива да плаша гаргите?

- Влизай, бай Петко, влизай! – покани го баба Дона. – Тук младежът тъкмо се канеше да ни чете лекции по физика защо влакът не върви.

Бай Петко влезе, седна до Стефан и го тупна по рамото с ръка, която тежеше колкото железопътен траверс.

- Не върви, защото няма нафта, момче! Машинистът сигурно я е сменил за ракия в предишното село. Ама нищо, ние сме свикнали. Едно време, през осемдесет и четвърта, закъсахме в преспата при Карнобат. Три дни ядохме само туршия и пеехме „Моя страна, моя България“. Ти можеш ли да пееш?

 Стефан погледна към тавана, където прахът бавно се утаяваше върху раницата му, и разбра, че следващите няколко минути, ама така както гледаше се очертаваха часове, ще бъдат най-дългото изпитание за нервите му.

 - Не мога – отвърна той тихо.

- Е, ще се научиш! Докато тръгнем, ще станеш оперен певец! – изсмя се бай Петко и извади тесте карти, които бяха толкова захабени, че боите им бяха по-скоро догадка, отколкото реалност.

– Хайде, бабо Доно, да разцъкаме един белот, докато дойде спасителната бригада. Младежо, ти си ни за наблюдател. Гледай да не мами тя, че носи лют пипер в джобовете за наказание.

Стефан се опита да се свие още по-плътно към прозореца, но бай Петко вече беше разстлал картите върху коленете му, ползвайки го за жива масичка. Точно когато баба Дона се канеше да обяви „четирийсет“ с глас, който би събудил и мъртвец, коридорът се огласи от нов звук, нещо средно между църковен хор и агитка на селски футболен отбор. Вратата на купето беше буквално отнесена от влизането на нов пътник. Беше мъж с дълга, неопределена брада, облечен в нещо, което приличаше на чаршаф, преправен на туника, а над него  износено кожено яке. В ръцете си стискаше купчина омачкани брошури, на които с ярки букви пишеше: „КРАЯТ Е БЛИЗО! БДЖ Е САМО НАЧАЛОТО!“.

 - Братя и сестри! – провикна се той, като едва не изби окото на бай Петко с една от брошурите. – Не се бойте от спирането на този метален ковчег! Това е знак! Локомотивът не е закъсал, той е смирен! Бог ни дава време да се покаем за билетите, които сме купили с грешни пари!

 - Ей, пророче, я се покаяй малко по-вляво, че ми закриваш коза! – измърмори бай Петко, без дори да вдига очи от картите.

 - Младежо! – Пророкът се насочи директно към Стефан, притискайки го към хладното стъкло. – Ти, който носиш знанието в раницата си, знаеш ли, че истинският график на влаковете е написан на небето? Там няма закъснение, там няма втора класа! Стефан отвори уста да отговори, но в същия момент от съседното купе се чу мощно „НАЗДРАВЕ!“, последвано от звука на счупена бутилка и песен, която определено не беше църковна. Вратата се отвори отново и вътре се вляха двама мъже, които се държаха един за друг така, сякаш са сиамски близнаци, родени в дестилерия за ракия.

 - Оооп... извиня’йте... – изфъфли по-високият, чийто поглед се опитваше да фокусира кокошката на баба Дона, но вместо това улучи пророка. – О, отче... ти ли си? Дай... дай една благословия... или една глътка, ако носиш...

- Анатема! – изкрещя религиозният мъж, размахвайки брошурите като ветрило. – Алкохолът е нафтата на дявола!

- Еми... тогава дяволът кара... доста бързо... – изхили се пияният и се опита да седне на мястото, където вече седеше баба Дона.

- Къде бе, шльокавица! – извика бабата и го прасна през пръстите с праза. – Тук няма място и за игла, ти ще ми сядаш в скута! Я виж коридора  пълен е с хора, дето седят на куфарите, ти за седалка мечтаеш! Стефан погледна навън и наистина  коридорът приличаше на бежански лагер. Хора седяха върху чанти, подпираха се на вратите, а един човек дори беше успял да заспи прав, подпрял чело в дръжката на тоалетната, а как е заспал на тази ,,чудесна“ природна миризма, ходи са разбери. В купето за шест човека вече имаше осем, една кокошка, двама пияни, един пророк и толкова много „домашни“ аромати, че кислородът започна да става лукс.

- Ето това е... – въздъхна Стефан, затваряйки очи. – Част вагонна. Смесица от ракия, лук, божие слово и пълна липса на логика. Изведнъж влакът изскърца, разтърси се последно и... угасна напълно. Дори мъждукащите плафони спряха да работят. В настъпилия мрак се чу само гласът на бай Петко

 - Е, сега вече е идеално за белот на сляпо. Бабо Доно, подавай лука, че пророкът почна да мирише на тамян и ми разваля концентрацията. Стефан се облегна на раницата си и разбра, че училището днес ще започне без него, но пък животът току-що му беше преподал най-важния си урок по „ЖП оцеляване“.

©Томислав Кирилов, автор

Всички права на този разказ са запазени. Никаква част от него не може да бъде разпространявана без разрешението на автора.

https://hopp.bio/tkbooks

https://linkbio.co/tommysbook

t.o.m.m.y_s@dr.com

info@tkbooks.eu

От автора

За тези от вас, които ме следят по-изкъсо, вероятно знаят, че основната ми стихия е романтиката. Но за истинските детективи сред моите читатели не е тайна, че всеки божи ден пътувам с влак, веднъж към училище и веднъж обратно към дома. Именно в това безвремие между гарите, под ритмичното „тик-так“ на релсите, се роди идеята за поредицата „ЖП истории“. Този разказ е вдъхновен от безбройните „падения“ на БДЖ. Всеки един детайл тук, от заяждащите прозорци до неочакваните проповеди в купето  е реален случай, преживян или видян от мен. Събрах ги в това общо платно с надеждата да създам един хумористичен, автентичен и литературно издържан разказ, който да ви накара да се усмихнете следващия път, когато чуете, че влакът ви закъснява с „петнадесет минути“. 

 Приятно пътуване и до следващата гара!

Очаквайте ,,ЖП истории, част....." скоро!

Моля ви, ако имате желание, оставете коментар с вашето мнение за разказа, той ще бъде публикуван анонимно. Можете да прочетете и останалите ми разкази в блога.