Зимен вятър с новогодишна магия - Новогодишен разказ - Томислав Кирилов

 

Лея никога не беше мислила, че ще посрещне Нова година, като брои стъпките си по мокри павета и се опитва да не изпусне последния си автобус. И все пак, ето я с куфар на колелца, който подскачаше като инатливо куче, с шапка, нахлупена ниско над ушите, и с дъх, който излизаше на бели облачета и се разпадаше в студения въздух.

Единственото, което не подскачаше, беше мисълта ѝ. Тя беше заседнала някъде между „какво ти трябваше да идваш“ и „добре, че дойде“.

Старата част на Единбург изглеждаше като сцена от филм, каменни фасади, изрязани от вятъра и времето, и гирлянди от светлини, които висяха като златни нишки между сградите. Някъде по-надолу, от посоката на Принсес стрийт, се чуваха далечни гласове, смях, музика, градът вече се готвеше да празнува, сякаш току-що беше получил разрешение да бъде щастлив.

Лея спря за миг под една улична лампа и погледна телефона си. Сигналът беше слаб, екранът беше студен, пръстите ѝ, още по-студени. Адресът беше записан в бележките: 19 Calton Lane, апартамент 3B. А под него: Ключът е под саксията. Не се смей.  А..

Тя се усмихна без да иска.

А. беше Алис, нейна приятелка от университетските години, човекът, който пишеше дълги съобщения в три през нощта и винаги започваше с „Окей, слушай ме“. Алис беше заминала за Шотландия преди две години, заради магистратура и поради една поредица от решения, които Лея никога не беше разплитала напълно. Понякога приятелствата са като плетиво, дърпаш една нишка и вместо да се оправи, всичко се разнищва.

Но преди седмица Алис ѝ беше писала: „Ела. Имам нужда да не съм сама. И ти също. Не ми спори.“

Лея беше спорила, разбира се. Дори с човек, който те познава твърде добре, ти пак пробваш да се правиш на силна. Но в един момент, след пореден работен ден, който беше приключил с пореден „ще ти се обадим“, тя беше седнала на пода в кухнята, облегната на шкафа, и беше осъзнала, че не иска да посрещне новата година в тишина, която звучи като подигравка.

И така, Единбург.

Когато стигна до улицата, която търсеше, дъждът беше преминал в онзи фин, почти невидим шотландски ръмиж, който не се усеща като капки, а като влажна идея. Лея намери входа: тежка дървена врата с метална дръжка, над която се виждаше малка табелка с номера.

Ключът наистина беше под саксията.

Лея се засмя тихо, сякаш да не събуди някого. После се качи по стълбите, тесни, каменни, миришещи на стара боя и кафе. На третия етаж намери апартамент 3B и отключи.

Вътре беше топло. Не просто топло, уютно. От онзи вид, който те кара да спреш на прага, да оставиш раменете си да паднат и да си позволиш да издишаш.

Стаята беше осветена от малки лампички по перваза. На масата имаше купа с мандарини и една свещ, която гореше леко накриво. Някъде в дъното, до прозореца, се виждаше елха, не висока, но истинска, с няколко дървени играчки и една хартиена звезда на върха.

Лея свали шапката си и загледа всичко това с онзи странен трепет, който идва, когато влезеш в чужд дом и усещаш, че някой е мислил за теб, докато го е подреждал.

 – ЛЕЯ! – гласът на Алис се чу от другата стая, преди самата Алис да се появи.

Тя излетя в коридора по чорапи, с огромен пуловер и разрошена коса, която изглеждаше така, сякаш е водила сериозен спор с възглавницата.

 – ТИ ДОЙДЕ! – Алис я прегърна толкова силно, че Лея за момент забрави какво е да държиш равновесие.

 – Дойдох. – Лея се засмя, но в очите ѝ се появи нещо воднисто и тя се обърна бързо, сякаш да си разгледа обувките.

Алис отстъпи, огледа я от глава до пети и каза:

 – Добре изглеждаш. И си мокра. И измръзнала. И вероятно гладна.

 – Това е доста точна диагноза.

 – Супа. – Алис посочи към кухнята, сякаш обявяваше спасителна операция. – Имам супа и кафе и… и, ъъ, няколко бисквити, които изглеждат като нещо между „планирано“ и „слукафено се получи“.

Лея остави куфара си до стената и тръгна след нея.

Кухнята беше малка, но пълна с живот, бурканчета с подправки, магнитчета по хладилника, рисунка на котка, залепена с тиксо над мивката. На котлона къкреше тенджера и миришеше на моркови, чесън и нещо приятно.

 – Това ухае невероятно – каза Лея и седна на столчето до масата.

 – Супа от леща. – Алис размаха дървена лъжица. – Най-добрият ми талант е да правя неща, които изглеждат като че ли съм здравомислещ човек.

Лея се засмя.

 – Ти си здравомислещ човек.

Алис я погледна с повдигната вежда.

 – Окей, добре. – Лея вдигна ръце. – Понякога.

Алис сложи две купи на масата и сипа супата. Димът се вдигна като малки облаци, а Лея усети как нещо в гърдите ѝ се отпуска, като възел, който най-сетне се развързва, не защото си го дърпал, а защото някой внимателно го е разплел.

 – Разкажи ми за пътуването – каза Алис, докато наливаше кафе.

 – Летището беше хаос. Един мъж реши, че може да носи коледна елха като ръчен багаж. – Лея духна лъжицата си и опита супата. Очите ѝ се разшириха. – О, това е страхотно.

 – Благодаря. Елхата на мъжа не беше.

 – И после автобусът… автобусът в Единбург кара така, сякаш преследва смисъла на живота.

 – Може би го преследва. – Алис се усмихна, но усмивката ѝ имаше ръб. – Тук хората са драматични. Времето също.

Лея остави лъжицата и я погледна по-внимателно.

 – Как си?

Въпросът не беше случаен. Не беше „как е Шотландия“. Не беше „как е университета“. Беше „как си“, онзи прост въпрос, който понякога е по-тежък от целия куфар на Лея.

Алис се поколеба, после сви рамене.

 – Дишам. Работя. Пия прекалено много кафе. И се правя, че това е достатъчно.

Лея кимна. Това беше честен отговор, а честността между приятели е като топла вода, понякога те изгаря, но поне знаеш, че е истинска.

 – А ти? – попита Алис, опитвайки се да звучи леко. – Старата работа? Новата работа? Големите планове?

Лея се засмя кратко.

 – „Големи планове“ звучи като… реклама за здравословен живот.

 – Така ли? А аз точно мислех да започнем от утре да тичаме сутрин.

 – В никакъв слукафе. – Лея се наведе напред. – Ако тичам сутрин на първи януари, това ще е, защото ме гони пожар.

 – Или котка. – Алис посочи към рисунката на котката над мивката.

 – Дори не ме започвай.

Тишината, която последва, не беше неприятна. Беше като одеяло, тежко, но топло.

 – Дойдох, защото… – Лея спря. Думите ѝ се подредиха бавно, сякаш се страхуваха да излязат. – Защото в един момент не можех да си понасям мислите. И защото ти ме покани.

Алис я гледаше внимателно.

 – Радвам се, че дойде – каза тя тихо. – И… благодаря.

Лея сведе поглед към супата. Повърхността ѝ леко се люлееше от топлината, а в това движение имаше нещо успокояващо, като доказателство, че светът все още се движи, дори когато ти си заседнал.

След вечерята Алис настоя Лея да се изкъпе и да се преоблече в „нормални дрехи“, което в нейния речник означаваше огромен удобен комплект от мека материя, който не ти позволява да бъдеш тъжен твърде дълго.

 – Това е моят ритуал – каза Алис, докато вадеше от шкафа още едно одеяло. – Ако си в пижама и имаш кафе, животът не може да те удари толкова силно.

 – О, може. – Лея се зави до брадичката. – Просто удря по-меко.

 – Точно.

Те се настаниха на дивана до прозореца. Оттук се виждаше част от града, светлини, които мигат, и хора, които се движат като цветни точки по улицата. Някъде далеч камбаните удариха, сякаш се упражняваха за полунощ.

Алис включи малка колонка и пусна тиха музика, нещо джазово, с пиано, което звучеше като разговор между двама непознати.

 – Планът за тази вечер – обяви тя – е следният: няма да ходим на огромното празненство, няма да се блъскаме в тълпи, няма да се преструваме, че сме хора, които обичат фойерверки.

 – Аз обичам фойерверки.

 – Добре, ще ги гледаме оттук. От безопасно разстояние. Като котки.

 – Значи планът е да бъдем котки.

 – Да. И да правим first-footing.

Лея присви очи.

 – Това е…?

Алис се ухили, сякаш беше чакала този момент.

 – Хогманай традиция. Първият човек, който прекрачи прага след полунощ, носи късмет. И трябва да носи символични подаръци. Обикновено, въглен, хляб, сол, уиски…

 – Уиски? – Лея се оживи.

 – Мислех, че ще ти хареса.

 – И кой ще е първият човек? – попита Лея, вече подозирайки, че Алис има план.

 – Ти. – Алис посочи към нея с драматичност. – Ти си гостът. И ще ми донесеш късмет.

 – Но аз нямам въглен.

 – Имам. – Алис стана и извади от шкафа малка торбичка. – Не ме питай защо. Дълга история.

 – Не искам да знам.

 – Имам и хляб. – Тя извади малко хлебче, увито в кърпа. – И сол. И… – тя се наведе и извади бутилка уиски отдолу. – Та-да.

Лея се засмя.

 – Това е най-абсурдното и най-чудесното нещо, което сме правили.

 – И още не сме го направили. – Алис погледна часовника. – Имаме време. До полунощ ще направим списък.

Лея наклони глава.

 – Списък?

 – Да. – Алис седна обратно и извади тетрадка. – Не „новогодишни обещания“, защото това е капан. А списък с неща, които искаме да оставим. И неща, които искаме да вземем със себе си.

Лея се загледа в тетрадката. Беше обикновена, с мека корица и леко протрити ъгли. Понякога най-важните решения се записват в най-обикновени тетрадки.

 – Окей – каза тя. – Започни.

Алис сложи химикала между пръстите си и погледна към прозореца.

 – Искам да оставя… – започна тя бавно. – Онзи навик да се обвинявам за всичко. Все едно мога да контролирам света, ако се чувствам виновна достатъчно.

Лея преглътна. Това беше по-близо до истината, отколкото очакваше.

 – Добре – каза Лея тихо. – А какво искаш да вземеш?

Алис се усмихна, този път по-истински.

 – Искам да взема спокойствието, когато правя супа. И онези моменти, когато си мисля, че може би всичко няма да е катастрофа.

Лея кимна.

 – Твоя ред.

Лея пое химикала. Ръката ѝ леко трепереше, не от студ, а от тежестта на това да кажеш истината на глас.

 – Искам да оставя… – тя замълча, търсейки точните думи. – Чувството, че закъснявам за живота си. Че ако не съм „успяла“ до определена дата, значи всичко е загубено.

Алис я гледаше внимателно, без да я прекъсва.

 – Искам да взема… – Лея се усмихна малко, макар и несигурно. – Любопитството. Да се събудя и да си кажа „какво ли ще стане днес“, без да ми се свива стомахът.

Алис записа думите ѝ с някаква сериозност, сякаш това беше договор между тях и Вселената.

В този момент се чу леко почукване по вратата.

И двете замръзнаха.

 – Очакваш ли някого? – попита Лея.

 – Не. – Алис се намръщи. – Абсолютно не.

Почукването се повтори. Този път по-ясно. И след него, глас от коридора, леко приглушен:

 – Алис? Знам, че си вътре. Само за минутка.

Алис пребледня толкова бързо, че Лея усети как въздухът се променя. Като когато някой отваря прозорец през зимата, топлината си тръгва без предупреждение.

 – Кой е това? – прошепна Лея.

Алис не отговори веднага. Пръстите ѝ се стиснаха около тетрадката, а после тя издиша:

 – Това е… съседът ми. Нейтън.

 – Приятелски съсед? Или…

Алис се изсмя кратко, без хумор.

 – Или „сложна история“ съсед.

Трето почукване. По-нежно, но настойчиво.

 – Алис, моля те. Не искам да спорим. Просто… трябва да ти дам нещо.

Лея усети как в нея се надига любопитство, но и онзи инстинкт да застанеш като стена до приятелката си, без значение кой чука.

 – Искаш ли да отворя? – попита тя.

Алис поклати глава бързо.

 – Не. Аз ще…

Тя стана, тръгна към вратата, после спря, сякаш се отказваше, и се обърна към Лея с поглед, който беше едновременно молба и извинение.

 – Ако стане странно… – прошепна тя. – Просто… остани. Окей?

Лея кимна.

 – Оставам.

Алис отвори вратата само малко, колкото да се види лицето на човека отвън.

Лея не го виждаше добре, но видя силует, висок, с тъмно палто, мокра коса и очи, които сякаш търсеха нещо.

 – Благодаря, че отвори – каза той. Гласът му беше нисък, внимателен. – Знам, че е късно. И знам, че вероятно не искаш да ме виждаш.

 – Правилно знаеш – отвърна Алис, но не звучеше твърда. Звучеше уморена.

Мъжът протегна ръка. В нея имаше малка хартиена торбичка.

 – Това е за теб. Не е… не е опит да се подмажа. Просто… обещах.

Алис се колеба. После взе торбичката, сякаш беше гореща.

 – Какво е това?

 – Нещо за Хогманай. – гласът му омекна. – Не искам да ти развалям вечерта. Само… честита Нова година, предварително.

Той направи крачка назад. За миг погледът му се плъзна към Лея, като светкавица, която осветява стая за секунда. Тя видя, че той не беше ядосан. Беше нервен. И сякаш малко тъжен.

 – Кой е…? – започна той.

 – Това е Лея – каза Алис бързо. – Приятелка. Дойде да ме спаси от самотата и от моите кулинарни експерименти.

 – Радвам се. – Мъжът кимна леко към Лея. – Нейтън.

Лея отвърна с малка усмивка и кимване. Не беше моментът за повече.

 – Лека вечер – каза Алис, вече затваряйки вратата.

 – Лека. – каза Нейтън.

Вратата се затвори. В коридора остана тишина, която бръмчеше.

Алис стоеше с торбичката в ръка, сякаш не знаеше дали да я хвърли, или да я прегърне.

 – Е? – попита Лея внимателно. – Това… нормално ли е?

Алис издиша и се облегна на вратата.

 – Нищо в тази сграда не е нормално.

Лея се приближи и посочи торбичката.

 – Какво ти даде?

Алис я отвори бавно. Вътре имаше малка опаковка, като от пекарна, и от нея се носеше миризма на масло и канела. До нея, малко пакетче с черен чай и една малка кутия кибрит, върху която беше нарисуван фенер.

 – Това са… – Лея примигна. – Кроасани?

 – Не. – Алис се засмя тихо. – Това са cinnamon rolls. Канелени рулца. От онази пекарна долу. Той знае, че ги обичам.

Лея я погледна. Алис гледаше рулцата така, сякаш вътре има цяла история, която тя не иска да разказва, но и не може да забрави.

 – Сложна история, а? – каза Лея.

Алис кимна.

 – Много.

Лея не настоя. Понякога уютът не е в това да знаеш всичко, а да седиш до човека, докато той реши да ти каже.

 – Добре – каза Лея, взимайки тетрадката от масата и отваряйки я отново. – Тогава в списъка: „вземаме със себе си канелени рулца“.

Алис се разсмя. Истински този път. И смехът ѝ стопли стаята повече от радиатора.

 – Съгласна – каза тя и избърса очите си бързо, сякаш това беше прашинка. – И… Лея?

 – М?

 – Благодаря, че си тук.

Лея преглътна.

 – И аз благодаря, че ме покани.

Часовникът тиктакаше спокойно. Навън градът се готвеше да избухне в празник. Вътре, между две приятелки, супа, кафе, тетрадка и торбичка с канела, нещо започваше да се подрежда.

Не като голям план.

Като малка, топла, упорита надежда.

Алис сложи торбичката с канелените рулца на масата така, сякаш се опитваше да я превърне в нещо обикновено. Не успя. Миризмата на канела и масло се разля като спомен, който се прави на аромат.

Лея се върна на дивана с одеялото, а Алис стоеше права още миг, между кухнята и хола, сякаш подът под нея беше по-хлъзгав от мокрите павета навън.

 – Окей – каза Лея с тон на човек, който нарочно говори леко. – Официално добавяме към „оставям“: хора, които чукат на вратата в драматични моменти.

 – Не е драматично. – Алис се засмя сухо. – Това е… добре, да. Драматично е.

Тя се отпусна най-сетне на дивана до Лея и издиша така, сякаш държеше въздуха от часове.

 – Искаш ли да ми разкажеш? – попита Лея. Не беше натиск. Беше покана. Същата, която Алис ѝ беше отправила преди седмица: Ела.

Алис погледна към прозореца. По стъклото се стичаха тънки капки. Светлините на града се размазваха в тях като акварел.

 – Нейтън… – започна тя и спря, сякаш името беше камъче в устата ѝ. – Нейтън беше причината да остана тук.

Лея не каза нищо. Само се намести по-удобно, готова да слуша.

 – В началото беше просто съсед. – Алис се усмихна леко, този път с нежност, която я изненада. – Помогна ми да кача куфарите, когато пристигнах. После се появяваше с „слукафено“ купени допълнителни яйца, защото „в магазина имало промоция“. А аз… аз бях нова, сама, уплашена, но се правех на много независима.

 – Звучи като теб – промърмори Лея.

 – Точно. – Алис се засмя, после лицето ѝ се стегна. – После нещата станаха… близки. И хубави. И глупави. И… изведнъж много важни.

Лея усети как в нея се появява онази позната тревога, която идва, когато чуеш „изведнъж“. Все едно някой казва: и после паднахме.

 – И? – попита тихо.

Алис прокара пръсти през косата си.

 – И аз се уплаших. Не от него. От това, че ми пука. От това, че мога да загубя нещо. – Тя сведе поглед към коленете си. – И направих най-логичното: започнах да го бутам.

 – Алис…

 – Не ме съжалявай. – Алис вдигна ръка. – Знам как звучи. Но… имаше и друго.

Лея се напрегна.

 – Какво?

Алис се поколеба, после каза:

 – Той искаше да се мести. Да напусне Единбург. Получил е предложение за работа в Глазгоу. Добро. Голямо. От онези „ако не го приемеш, ще се обвиняваш цял живот“ предложения.

Лея примигна.

 – И ти…?

 – Аз му казах да го приеме. – Алис се усмихна тъжно. – Но не по начина, по който би го казал човек, който обича някого. Казах му го така, сякаш нямам никакво значение. Сякаш не ме боли. Сякаш… ако се държа студено, няма да изглеждам отчаяна.

 – И как реагира той?

Алис извърна лице.

 – Каза, че не може да реши, ако аз се преструвам, че съм мебел. – Тя преглътна. – И че ако го боли толкова, не иска да го прави на части. После… се скарахме. Аз казах неща. Той каза неща. И от тогава… – тя посочи към вратата. – ето това. Чукания. Торбички. Опити да сме цивилизовани.

Лея усети как всичко това се подрежда: уютният апартамент, страхът в очите на Алис, рулцата с канела, които „той знае, че обичам“.

 – А той мести ли се? – попита.

Алис поклати глава.

 – Още не. Срокът е до… следващата седмица. – Тя се засмя нервно. – И разбира се, това трябва да се случи точно по празниците, защото Вселената обича драмата.

 – И какво искаш ти?

Алис замълча. Дълго. После, много тихо:

 – Искам да не съм страхлива.

Лея се усмихна.

 – Това е добра цел. Може да я сложим в тетрадката. „Взимам със себе си смелост“.

Алис се разсмя, но този път в смеха ѝ имаше сълзи.

 – А ти? – попита тя, обръщайки се към Лея като човек, който се хваща за спасителен въпрос. – Ти какво искаш?

Лея се поколеба. В главата ѝ изникнаха лица от интервюта, имейли без отговор, празни дни, които приличаха един на друг. И после, този апартамент, тази супа, тази приятелка.

 – Искам… – Лея си пое въздух. – Искам да си позволя да имам начало, дори да не знам края. Да не чакам всичко да е „готово“, за да живея.

Алис кимна. И в очите ѝ се появи онова „разбирам“, което понякога е по-ценно от съветите.

Часовникът показа 23:42.

 – Добре – каза Алис, изтривайки лицето си с ръкава на пуловера. – Време е за подготовка. За first-footing.

Тя скочи и започна да подрежда „символите“ на масата като генерал пред битка: торбичката с въглен, хлебчето, солта, бутилката уиски… и към тях, канелените рулца и кибрита с нарисувания фенер.

 – Това не е по правилата – каза Лея, сочейки рулцата.

 – Това е по моите правила – отвърна Алис. – Новата година започва с канела. Това е наука.

Лея се засмя и стана. Започнаха да се суетят, да подреждат, да сгъват одеялата, да пускат музика по-тихо, да отварят прозореца за „да чуем фойерверките“, макар че студът влетя вътре като непоканен гост.

В 23:55 Алис извади две чаши и наля по малко уиски.

 – Само за ритуала – каза тя строго. – Аз не съм човек, който пие уиски на празен стомах.

 – А ти не си и човек, който спазва правила – отвърна Лея.

Алис се усмихна криво.

 – Е, да. Това е проблемът.

Лея взе чашата си, помириса уискито и усети как миризмата на дъб и дим се смеси с канелата. В този момент тя осъзна: уютът не е само одеяло и лампички. Уютът е да имаш с кого да дишаш на една и съща честота.

Часовникът приближаваше полунощ. В далечината вече се чуваха възгласи.

 – Окей – каза Алис и застана до вратата. – Планът: в секундата след полунощ ти излизаш в коридора, затваряш вратата, броиш до десет… и после влизаш първа. Носиш всичко това. – тя посочи купчината символи. – И казваш нещо… шотландско.

 – Аз не знам нищо шотландско.

 – Кажи „Happy Hogmanay“. Това ще мине.

Лея присви очи.

 – А ако не мине?

 – Тогава ще кажеш „Съжалявам“ и всички ще те приемат за британка.

Лея се разсмя.

Останаха последните трийсет секунди. Алис хвана ръката ѝ.

 – Лея… – каза тя и гласът ѝ трепна. – Ако тази година… ако започна да се връщам към старото, ако започна пак да се крия…

 – Ще те намеря – каза Лея. – Дори и да трябва да долетя пак. Ще те намеря и ще ти донеса супа и реалност.

 – Добре. – Алис се засмя. – Страшно успокояващо.

 – Знам.

И тогава, камбаните. Първо една, после още, и още, и градът сякаш спря да диша за миг… и после избухна.

 – ЧЕСТИТА! – извика Алис.

 – ЧЕСТИТА! – извика Лея и усети как нещо в нея се разтваря, като лед в кафе.

Фойерверките започнаха. Светлината им проблясваше по стените, по прозореца, по лицата им. Шумът беше далечен, но достатъчен да напомни, че светът празнува.

 – Давай! – прошепна Алис.

Лея грабна торбичката с въглен, хлебчето, солта, кибрита, рулцата… и дори бутилката уиски, която се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше. Излезе в коридора, затвори вратата и остана там, сама за десет секунди.

Тишината на стълбището беше странна. Сякаш сградата също чакаше.

Лея брои наум: едно… две… три…

На седем чу стъпки по стълбите.

На девет чу тихо „по дяволите“.

На десет се обърна и видя Нейтън.

Той стоеше на площадката по-надолу, с шапка в ръка, леко задъхан, сякаш е бързал. В ръцете си държеше малка хартиена торба. И някакъв пакет, увит в кафява хартия.

 – О, ти си… – започна Лея.

 – Лея, нали? – каза той и очите му се плъзнаха към купчината в ръцете ѝ. – Ти правиш first-footing.

 – Да – каза Лея, понеже това беше очевидно.

Нейтън се засмя леко. Не подигравателно. Просто от онзи смях, който казва „животът е абсурден“.

 – Алис вътре ли е?

Лея се колеба. После каза:

 – Да.

 – И… – той преглътна, сякаш това му струваше усилие. – Може ли да ѝ дам това? Не като натиск. Просто… като „нека започнем годината като хора“.

Лея го огледа. В него нямаше самоувереност. Имаше тревога и надежда, които се блъскат една в друга.

 – Имам идея – каза Лея. – Ти ще влезеш първи.

Нейтън замръзна.

 – Аз?

 – Да. – Лея кимна сериозно. – Ако традицията е „първият човек носи късмет“… мисля, че Алис има нужда от твоят късмет. И ти, от нейния.

Нейтън изглеждаше така, сякаш някой му е подал карта към изхода от лабиринт, но той не е сигурен дали има право да я използва.

 – Но… тя ме изгони.

 – Тя затвори вратата. Това не е същото като „махай се завинаги“. – Лея го погледна право в очите. – А и… аз съм гост. Имам дипломатически имунитет.

Нейтън се засмя. После се намръщи.

 – Ако тя не иска…

 – Тогава ще излезеш обратно – каза Лея. – Но поне ще си опитал. А новата година… понякога започва точно от това.

Той пое дъх. Сякаш реши нещо.

 – Добре – каза тихо. – Добре.

Лея подаде част от нещата на него, хлебчето и солта, и кибрита с фенера. Той взе и своите торбички. Лея задържа въглена и рулцата, защото някой трябваше да носи най-важното, очевидно.

 – Готов ли си? – попита тя.

 – Не – каза Нейтън. – Да.

Лея почука на вратата на 3B.

Отвътре се чу гласът на Алис:

 – Лея? Влизай!

Лея погледна Нейтън.

 – Сега.

Той отвори внимателно и пристъпи вътре първи.

 – Happy Hogmanay – каза той, малко неловко, но ясно. – И… честита Нова година, Алис.

Лея влезе след него и видя как лицето на Алис се промени, сякаш някой завъртя ключ в ключалка, която е ръждясвала твърде дълго.

 – Ти… – Алис изрече и спря. Очите ѝ се разшириха. – Какво правиш тук?

Нейтън вдигна ръцете си леко, като човек, който показва, че няма оръжие.

 – Аз съм first-foot – каза той и се опита да се усмихне. – Лея каза, че имам дипломатически имунитет.

Алис погледна Лея с израз „Ще те убия по-късно“, но в този израз имаше и облекчение.

 – Това не е смешно – каза тя.

 – Малко е – каза Лея и постави въглена на масата. – И канелените рулца са тук, така че всичко е наред.

Алис въздъхна. Нейтън пристъпи напред и сложи хлебчето и солта на масата, после кибрита с фенера.

 – Донесох топлина и храна и… – той се поколеба и погледна пакета в кафява хартия. – И това.

Подаде го на Алис. Тя не го взе веднага. Гледаше ръцете му, сякаш се страхуваше да ги докосне.

 – Какво е? – прошепна тя.

 – Фенер – каза той. – Малък. За свещ. Ти каза преди време, че обичаш светлини, които не са прекалено ярки. Като… светлини, които не се натрапват.

Лея усети как нещо се свива в гърдите ѝ, не тъга, а онова чувство, когато виждаш двама души да стоят на ръба на нещо важно.

Алис пое пакета. Пръстите ѝ леко трепереха. Разви хартията. Вътре наистина имаше малък метален фенер с прозорчета от стъкло, простичък, красив. Вътре, свещ.

Тя го погледна, после вдигна очи към Нейтън.

 – Защо? – попита.

Нейтън преглътна.

 – Защото… аз не искам да започвам нова година, в която съм ти чужд. Дори и да се местя. Дори и да се караме. Дори и да… – той спря, после каза тихо: – Дори и да ме е страх.

Алис се засмя невярващо.

 – Теб те е страх?

 – Да – каза Нейтън. – От това, че ако си тръгна така, ще оставя нещо недовършено. А аз… не искам. Не този път.

Алис гледаше фенера, сякаш виждаше в него не свещ, а възможност. После вдигна глава.

 – Аз… – започна тя и гласът ѝ се счупи. – Аз се правех на студена, защото мислех, че ако ми пука, ще изглеждам… слаба.

Нейтън направи крачка по-близо.

 – Не изглеждаш слаба – каза той. – Изглеждаш като човек, който се опитва да се защити.

 – И го правя ужасно – прошепна Алис.

 – Да – каза Нейтън и в това „да“ имаше нежност. – Но… поне си честна.

Лея се огледа бързо. Диванът, тетрадката, чашите, светлинките. Тя беше дошла тук, за да избяга от самотата. И беше попаднала в чужда история, която се отваряше точно пред нея.

Понякога животът ти дава нова година не като страница, а като врата. И ако имаш смелост, я отваряш.

Лея взе тетрадката от масата и я изправи като водещ на церемония.

 – Добре – каза тя. – Ритуалът не е завършен. Има още едно правило.

Алис и Нейтън я погледнаха едновременно.

 – Какво правило? – попита Алис подозрително.

 – Правило „Лея“. – Лея се ухили. – Когато влезеш в нова година, казваш на глас какво оставяш и какво взимаш. И го казваш пред свидетели.

Алис присви очи.

 – Това го измисли преди пет минути.

 – Да. И е гениално. – Лея се обърна към Нейтън. – Ти първи. Ти вече си first-foot, така че си длъжен.

Нейтън изглеждаше объркан, но после се усмихна леко, сякаш приемаше играта като спасителна лодка.

 – Добре – каза той и погледна към Алис. – Оставям… гордостта си. Онази, която ме кара да се правя, че не ме боли. Взимам… смелостта да кажа какво искам, без да натискам, без да бягам.

Алис преглътна.

Лея кимна и се обърна към нея.

 – Твоя ред.

Алис държеше фенера в ръце.

 – Оставям… – започна тя и гласът ѝ беше тих, но стабилен. – Оставям страха, че ако се привържа, ще ме изоставят. И оставям навика да тествам хората, вместо да им вярвам.

Тя погледна Нейтън.

 – Взимам… – продължи. – Взимам правото си да имам нужда. И да го казвам. И… – тя се усмихна през сълзи. – Взимам фенера. Защото ми напомня, че светлината може да е тиха и пак да е достатъчна.

Нейтън затвори очи за миг, сякаш това го удари по-дълбоко, отколкото очакваше.

Лея издиша.

 – Добре. Сега аз.

Тя постави тетрадката на коленете си, погледна и двамата и усети как думите идват по-лесно, защото вече не беше сама.

 – Оставям чувството, че закъснявам – каза Лея. – И оставям мисълта, че ако нещо не е перфектно, не си струва да започвам.

Тя се усмихна.

 – Взимам любопитството. И взимам… – Лея погледна към светлинките по прозореца. – Взимам тази вечер. Защото ми доказва, че понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да отидеш някъде, където има супа, одеяло и приятел, който те чака.

Алис се засмя и избърса сълзите си.

 – Мразя те малко – каза тя на Лея.

 – Знам – отвърна Лея. – Това е любов.

Фойерверките навън продължаваха. Светът се беше превърнал в шум и светлина. А вътре, в този малък апартамент, имаше тишина, която не тежеше. Тишина, която беше избор.

Нейтън се прокашля.

 – Мога ли… – започна той несигурно. – Мога ли да остана за малко? Не като… натрапник. Просто… за кафе. Или… за канелено руло. И да говорим нормално.

Алис го гледа дълго. После погледна Лея. После отново Нейтън.

 – Можеш – каза тя. – Но само ако обещаеш едно.

 – Какво?

 – Да не ме оставяш да се крия – прошепна Алис. – Дори когато съм ужасна.

Нейтън кимна бавно.

 – А ти… – каза той. – Обещай да не ме гониш с лед, когато се страхуваш.

Алис се засмя през сълзи.

 – Това ще е по-трудно.

 – Тогава ще го упражняваме – каза Нейтън.

Лея се изправи и започна да вади чинии за рулцата.

 – Окей. Значи това е моят знак – каза тя с театралност. – Аз ще бъда в кухнята, за да не ви преча да бъдете… хора.

Алис хвана ръката ѝ.

 – Не – каза тя. – Не искам да излизаш от момента. Остани. Поне още малко.

Лея усети как сърцето ѝ се сви приятно.

 – Оставам – каза тя. – Все пак… аз съм дипломат.

Те седнаха тримата около масата. Алис запали свещта във фенера. Малката светлина трепна и се отрази в стъклата. Нейтън сложи още вода за кафе. Лея разчупи канеленото руло и ароматът се разля отново, като обещание.

И в този момент Лея осъзна нещо просто: няма магия в датата. Магията е в решението да бъдеш тук, точно сега. Да не избягаш. Да не затвориш вратата отвътре.

 – За новата година – каза Лея и вдигна чашата си.

 – За смелостта – каза Алис.

 – За светлината, която не се натрапва – каза Нейтън, поглеждайки фенера.

Чашите се чукнаха тихо.

Навън фойерверките рисуваха небе, което никой не можеше да задържи. А вътре, в този малък апартамент в Единбург, три души започваха годината не с обещание да бъдат други, а с решение да бъдат по-истински.

И понякога това е достатъчно.

©Томислав Кирилов, автор

Всички права на този разказ са запазени. Никаква част от него не може да бъде разпространявана без разрешението на автора.

https://hopp.bio/tkbooks

https://linkbio.co/tommysbook

t.o.m.m.y_s@dr.com

info@tkbooks.bg.cm 

Този разказ е за онези тихи нови начала, които не идват с гръм и фойерверки, а със супа, кафе и хора, които остават. За моментите, в които не сме готови, но сме тук  и това е достатъчно. Ако сте го прочели в края на една година или в началото на друга, пожелавам ви да вземете със себе си точно толкова светлина, колкото ви е нужна. Моля ви, ако имате желание оставете коментар с вашето мнение за разказа, той ще бъде публикуван анонимно.

Можете да прочетете и останалите ми разкази в блога.