Последният път - разказ - Томислв Кирилов

 

Той се казваше Николай, но всички му викаха Нико. Не защото не харесваше името си, а защото това кратко, леко и звънко „Нико“ сякаш повече му подхождаше, той  беше момче, което не тежеше на света, а го олекотяваше. Имаше онази рядка усмивка, която не просто се появява на лицето, а осветява всичко наоколо. Хората го харесваха без да знаят защо, а той самият рядко осъзнаваше колко добър е в това да бъде човек.

Всеки ден ставаше рано. Пиеше кафе с майка си на малката масичка до прозореца, където винаги се сипеше слънце. Говореха за дребни неща, какъв бил хлябът в пекарната, дали котката пак е влязла в мазето, но между думите винаги се усещаше топлина. Майка му го обичаше тихо, без да натрапва грижата си, а той ѝ отвръщаше с онази лекота, с която децата вярват, че светът винаги ще им принадлежи.

А след това училището, приятелите, шумът на младежкия живот. Там беше и Ева.

Ева не беше просто момичето, което му харесваше. Тя беше онзи човек, с когото можеше да говори за всичко  за глупави шеги и за най-дълбоките му страхове. Запознаха се на автобусната спирка една пролет, когато дъждът ги изненада и тя му подаде половината от своя чадър. Оттогава си ходеха заедно всеки ден, говореха, мечтаеха, смяха се.

    -Знаеш ли, Нико – му каза веднъж тя, докато лежаха на тревата в парка, гледайки облаците, –имаш най-странния поглед върху живота, който съм срещала.

    -Странен ли?

    -Да. Гледаш така, сякаш си виждал бъдещето, и вече си спокоен, че ще бъде хубаво.

Той се засмя.

    - Просто вярвам, че всичко зависи от това накъде гледаме. Ако гледаш надолу, виждаш кал. Ако гледаш нагоре, виждаш небе.

Това беше Нико – мечтател, който не се страхуваше да мечтае на глас.

Той искаше да стане архитект. Да учи в Германия, после да се върне и да строи домове, които ще носят светлина и уют. Казваше, че иска да прави „къщи, в които хората да се прибират с усмивка“. Често чертаеше в скицника си, линии, форми, малки бележки по ръба на листа. Понякога показваше на Ева някой нов проект и се притесняваше като дете.

    -Виж това стълбище – ще бъде в центъра, а отгоре прозорец, през който влиза светлина. Точно в 17:30, когато хората се прибират, ще се сипе златен лъч и ще им казва ‘Добре дошли’.

    -Ти си луд романтик- смееше се тя.

    -Не. Аз просто искам да има смисъл.

Майка му често ги наблюдаваше през прозореца. Как се смеят на улицата, как се бутат леко с рамене, как си разменят онези погледи, които казват повече от думи. Понякога си мислеше колко бързо расте синът ѝ. Колко голямо е вече сърцето му, и колко малко е времето, в което тя още може да го пази.

А Нико… той беше щастлив.

Животът му не беше богат на лукс, но беше пълен със смисъл. Пишеше кратки бележки в телефона си: „Да пътувам до морето с Ева.“

„Да направя подарък на мама просто ей така.“

„Да не спирам да вярвам.“

Имаше си и своите дребни ритуали, всяка неделя с майка му гледаха стар филм, ядяха пуканки и спореха кой герой е по-умен. Всеки петък пък се срещаше с приятелите си, за да свирят на китара и да говорят за бъдещето. Винаги носеше едно и също тъмносиньо яке, беше подарък от майка му и светлосиня риза под него, любимата му. Казваше, че му носят късмет.

Онази сутрин беше като всички останали. Пролетна, но с онзи хлад, който напомня, че слънцето още се колебае дали да изгрее. Нико се събуди преди алармата. Взе душ, облече любимата риза, закопча якето и отиде в кухнята.

    -Ставаш толкова рано, пак ли ще чертаеш? – попита майка му, сипвайки му кафе.

    Днес имам представяне на проект. Ако се получи добре, може да ми дадат препоръка за програмата в Мюнхен.

    -Ще се получи. Винаги се получава, когато го правиш със сърце.

Тя го гледаше как изяжда препечената филия с мед, и си мислеше колко е красив, колко жив е. Усмивката му беше нейното утро.

Когато тръгна, той я целуна по бузата.

    -Ще се видим довечера.

    -Внимавай, Нико!

    -Винаги, мамо.

На спирката го чакаше Ева. Държеше в ръка две кафе-капучино.

    -Едното е с повече мляко, нали така го обичаш?

    -Ти си ангел - каза той и я прегърна.

    -По-скоро бариста на любовта - пошегува се тя.

Говореха за всичко, за проектите, за лятото, за бъдещето.

    -Ще заминем заедно, нали? – попита тя.

    -Разбира се. Ще си намерим малък апартамент, ще си готвим вечеря, ще се караме за това кой е забравил да изхвърли боклука. Истински живот.

    -А ако не стане?

    -Ще стане. Просто трябва да вярваме.

Тя го гледаше, а в очите ѝ имаше и смях, и страх. Той беше човек, който можеше да те убеди, че всичко е възможно. Но никой не беше помислил, че не всичко е в нашите ръце.

След часовете Нико остана малко по-дълго в училището. Учителят го похвали за проекта. Дори му каза:

    -Момче, ти ще направиш големи неща. Само не бързай. В живота, както и в архитектурата, всичко иска време и точност.

Когато излезе, вече се свечеряваше. Градът беше пълен с движение, с шум, със светлини. Ева му писа:

„Чакам те в кафето до моста. Имам изненада.“

Той се усмихна. Тръгна по улицата, подрънквайки ключовете си, с ръце в джобовете на любимото си яке.

Майка му по-късно ще си спомня всеки детайл от този ден. Ще си спомня как слънцето залязваше, как котката се беше сгушила на прозореца, как чакаше синът ѝ да се прибере, за да вечерят. Ще си спомня, че в 18:47 телефонът ѝ звънна, но гласът от другата страна не беше негов.

    -Любимата му риза, любимото му яке… от къде да знам, че ще ги облече за последен път? – шепне тя сега, седнала в тъмната му стая.

    -Беше… беше мечтател. Искаше да замине за чужбина, да учи, да се развива, но остана завинаги тук. Мечтаеше, вървеше направо в живота, но и направо по улицата. Гледаше напред в бъдещето, но и в отсрещния тротоар. И уж се оглежда, уж пешеходна пътека, уж е зелено, но и кърваво червено за живота. За живота ми.

Мислех си… мислех си, че не може на мен да ми се случи. Но уви  всички, всички ние сме в това. Всички сме на пътя, всички сме на тротоара, всички чакаме зеленото. А после… после всички се прибираме по домовете си.

А ако там вече няма дом? Ако домът е застинал, а стаята на сина ти се е превърнала в склад. Склад, пълен със спомени, пронизващи сърцето. Чували с дрехи, кашони, пълни с вещи. Албуми, пълни с болка. Но те… те поне остават живи.

Много са прозорците, където нечия светлина угасва. Много са майките, останали майки до вчера. Много са синовете, останали синове до снощи.

Много пъти се питам дали е просто съдба или малък човешки избор, да отворим ли вратата на колата, да се качим ли, да потеглим ли, да намалим ли скоростта, да застанем ли? Скоростта не те прави смел. Животът обича смелите. Но пътят… пътят обича живите.

Бъдете внимателни, защото нечий син, някъде там, някога там, е носил любимите си дрехи за последен път. Казал е последно „чао“ на майка си.

Вечерта настъпва тиха. По прозореца се стичат капки дъжд. В стаята ухае на прах, на стари спомени и на синьо яке, което още пази топлината му.

На бюрото има  отворен скицник. Последната страница е недовършен чертеж на къща, през чийто прозорец влиза светлина.

Под нея, с дребен почерк:

„Да се върна. Да построя нещо, което остава.“

Ева идва понякога. Сяда на пода, до леглото му, и мълчи. Държи ръката на майка му, без да казва нищо. Понякога оставя по едно малко цвете на перваза, а понякога просто стои, защото някои липси не могат да се изговорят.

Навън светофарът примигва. Зеленото светва, после угасва. И всяка светлина е напомняне.

Никой вече не върви така уверено по пътя. Никой не гледа така смело напред.

Но някъде в небето, сред облаците, едно момче продължава да мечтае.

И може би оттам, от другия край на пътя, все още повтаря:

„Ако гледаш надолу, виждаш кал. Ако гледаш нагоре, виждаш небе.“

©Томислав Кирилов, автор

Всички права на този разказ са запазени. Никаква част от него не може да бъде разпространявана без разрешението на автора.

https://hopp.bio/tkbooks

https://linkbio.co/tommysbook

t.o.m.m.y_s@dr.com

info@tkbooks.bg.cm

От автора:

Защо го написах? 

Написах този разказ с вдъхновение от участието на Брислав Вълов - Ей Бо в ,България търси талант". Неговото участие ме накара да се замисля върху тази тема, върху това, че всеки един момент може да ни бъде последен, че там някъде, един пла,ък угасва. Един си, една дъщеря остават във вчера, а родителте... родителите остават с тази болка. 

Моля, ако разказа ви е харесал или не, да оставите своето мнение като коментар, той ще се публикува анонимно. Благодаря!